Пътя към себе си
Може би е по-лесно да вървим по пътеката, по която вървят всички, и да изпълняваме безропотно онова, което ни повтарят, но дали това не спира нашето самоизрастване и развитие?
Плод на нашето самоизрастване и осъзнаване е самоуважението тоест умението да ценим себе си. В това да ценим себе си и да откриваме ценното у нас, няма нищо лошо. Обичта към себе си не е предателство спрямо другите, а напротив тя би ни направила по-добри и обичащи ближния си. Самоуважението е това, което ни помага да не мислим, че сме нещо, което не сме. То ни дава сили да не се срамуваме да осъзнаем и признаем пред себе си и пред другите, че има аспекти, в които притежаваме известни способности, както и други в които уменията ни са доста посредствени. Защо ли? Защото, независимо дали ни харесва или не, по някакъв начин всички сме неспособни в нещо.
За да създадем у себе си умението да се ценим или самоуважаваме е необходимо да достигнем до истинската си същност или „истинският си Аз”, пътя към който е труден, но не и невъзможен.
Всеки човек достига до своята зрелост, носейки в себе си образа на онова, което би било неговият „идеален Аз”, който се явява резултат от възпитанието и изискванията на средата. Или твоят ” идеален Аз” е обикновено онзи, който родителите ти, близките ти, религията или учителите са казали, че трябва да бъдеш. Но съществува и „истинският Аз”, който е не такъв какъвто трябва да бъде, а какъвто е в действителност. Колкото по-голяма е разликата между двата Аза, толкова по-сериозен конфликт ни носи осъзнаването на този дефицит. А резултата от конфликта обикновено е един- решението ни да се променим, за да станем такива, каквито трябва да бъдем, за да угодим на другите и да бъдем харесвани и обичани. С течение на времето, макар да правим всичко, което е необходимо, за да се променим, за да станем такива, каквито трябва да бъдем, осъзнаваме, че колкото и да се стараем, не успяваме да се превърнем в идеалния образ който другите и ние искаме.
Така продължилия във времето конфликт между „какви трябва да бъдем„ и „какви сме’ води до значителен разход на енергия и последващо изчерпване. Резултата от което обикновено е понижаване на самочувствието и самоуважението; повишаване на самоупрекването и самовзискателността и още повече усилия за промяна, съпроводено с по-силно чувство за провал.
Ако искаме да се измъкнем от този омагьосан кръг, изходът е един- необходимо е само да започнем да се отърсваме от създадената представа за „идеалният Аз”.
И така, ако ние се откажем от идеята, че трябва да бъдем този несъществуващ образ /идеалният Аз/, който другите са създали у нас, остава истинският, действителният Аз. Тогава вече няма да има с кого да се сравняваме. Постепенно, стъпка по стъпка ще се освободим от механизмите за самомъчение и самоуважението ни ще разцъфти. И с времето вместо да се упрекваме, ще бъдем доволни, че сме такива, каквито сме, и ще изпитаме естественото желание да бъдем все по-добри и по-добри.
Хорхе Букай
Терапия за Душата