Понякога аз съм аз, а езикът е моята маска
Кое ме кара да продължавам да се крия зад въпросите? Искам околните да ме обичат, да ме харесват, да ме приемат, да са доволни, че познават толкова приятен и мил човек като мен. Страхувам се да бъда отхвърлен, изоставен, критикуван и необичан.
Ето защо отварям сандъка със сценичните костюми и се дегизирам: слагам кръгъл нос, малко руж, екстравагантна шапка, смешни обувки, не забравям костюма с вратовръзката ( добрия тон е много важен ). С тяхна помощ те мамя, заблуждавам, лъжа…
Ти приемаш маскарада ми, обичаш го, възхищаваш му се … Ако внимавам и съм убедителен, може дори да не разбереш. Че съм маскиран, и да повярваш, че общуваш с истинското ми Аз.
Един ден ще осъзная, че съм дегизиран, и ще усетя, че ми липсваш. Ще поискам да ме видиш… Да видиш истинското ми лице.
Тогава ще сваля изкуствения нос, ружа, шапката, обувките, костюма и вратовръзката. Ще прибера всичко обратно в сандъка и ще го преместя някъде по-далеч, за да не се пречка.
Ето ме.
Сега съм аз.
Ела при мен.
Погледни ме.
Докосни ме.
Почувствай ме.
Чуй ме…
Аз съм.
Вярно, че сега хората , които ме отхвърлят, са много повече, а тези, които ме обичат -много по-малко. Но когато те намеря – точно теб – и ти ме приемеш такъв, какъвто съм … Радостта ми е безкрайна! Представи си само. Безгранична!
Не се маскирай заради мен! Аз не искам нищо друго, освен да бъда с теб!
Хорхе Букай
Терапия за Душата