Зрелост и кризи в зрелостта I
Зрелостта представлява стадий от човешкият жизнен цикъл, който Даниел Лeвинсън разглежда като пътуване от раждането до старостта и смъртта, чието съдържание е оформено от множество влияния. Използвайки неслучайно метафората сезони за стадиите в човешкият жизнен цикъл, Левинсън иска да подчертае приликата им със сезоните на годината – различни със своето време и форма, макар,че има сходства с предходни и следващи. Сезона според него представлява един относително стабилен компонент в общия цикъл. Но въпреки това всеки сезон в свързаността си с другите е и променлив поради изискването на прехода при преминаването от един сезон към друг. Така, че нито един сезон не е по-важен от другия, всеки от тях има своето необходимо място и допринася за характеристиката на цялото.
Според Д. Левинсън пред зрялата личност стоят няколко задачи:
- свързване на мечтите с реалността, поддържане на духовността и развитие на Аза;
- професионално самоосъществяване-предхождано от завършването на образованието, избор на професия, месторабота, утвърждаване;
- изграждане на интимни отношения-създаване на трайни връзки, собствено семейство, грижа за децата.
Ериксън подобно на Левинсън и Фройд, разглежда развитието на индивида в хода на жизнения процес като преминаващо през различни универсални стадии, които според него са осем на брой, като трите последни обхващат периода на зрелостта, която той разделя на:-ранна зрялост, средна зрялост и късна зрялост. Всеки стадий според Ериксън се появява в определено време и е съпроводен и от криза, която представлява повратните моменти, които индивидът достига в резултат на своята зрялост и изискванията, отправени към него от другите. Всеки стадий поставя определени изисквания към индивида, определени жизнени задачи, които не е задължително да бъдат разрешени. Ериксън се опитва да покаже значимостта на конфликтите като ги свързва с уязвимостта на Егото. Кризата в разбирането на Ериксън не е заплаха, а призив за изменение. Всяка криза съдържа положителен и отрицателен момент. Ако разрешаването на кризата е положително, Егото ще се обогати с нови качества, което ще спомогне за вграждане на нови положителни съдържания и постигане на душевно здраве.Ако кризата остане неразрешена, Егото ще бъде застрашено и ще вгради в себе си отрицателни качества, които ще препятстват развитието. Жизнената задача пред индивида е да разреши всеки кризис , за да премине към следващия стадий, характеризиращ се с по-голяма зрялост. Ериксън показва , че всеки стадий се основава на разрешаването и интегрирането на психосоциалните конфликти.
За да стигне до зрелостта според Ериксън личността трябва да премине през всички тези стадии успешно:
Младенчеството – тук положителното разрешаване на кризата-доверие-недоверие -поставя началото на развитието на идентичността. Като изграждането на доверието зависи от качеството на грижата на майката към детето, като изграденото доверие включва не само доверието към другите , но и доверие в себе си, че може да се справя с възникналите нужди да не преживява страх и да не се изпълва с безнадежност, когато тези, които се грижат за него временно се отдалечат. Основната идея на Его-психологията е, че кризисът , свързан с отношението доверие-недоверие не винаги може да се разреши между 1-2год. Това противостоене ще се появява отново и отново на всеки следващ стадий, независимо , че то е базално за този стадий.
Ранно детство (автономия срещу срам и съмнение-2-3г.) – чувството на базално доверие подготвя възникването на автономията и самоконтрола и избягването на чувството на срам, съмнение и унижение. Това е стадият на борбата за утвърждаване на самостоятелността.Светът се разделя на „мой” и „не мой” и „Аз”и „Ти „ Утвърждаването на Аза-„Аз сам”, е възможно благодарение на измененията на връзките с другите, на развитието на речта, на способността да се преодолява пространството, да се извършват различни действия. Ериксън вярва, че развитието на самостоятелността зависи от поведението на родителите и тяхната готовност да предоставят свобода на детето само да вземе контрол върху своите действия. Но предоставянето на свобода не премахва ограниченията в области от живота, които могат да бъдат опасни. Даване на самостоятелност не е даване на неограничена свобода. За да утвърди самостоятелността си, детето трябва да бъде сигурно, че вярата в света и в себе си ще остане непокътната, че няма да се появи опасност, когато е изправено пред своя избор да приеме или отхвърли. Ериксън разглежда срама като нещо което е подобно на гнева- и е насочено навътре към себе си. Това е поради различните ограничения на самостоятелността и самоконтрола върху собствените действия. Според Ериксън развитието на автономия укрепва и чувството на доверие, което може да подпомогне развитието на детето. Децата с неустойчиво чувство на доверие, когато трябва да утвърдят своята самостоятелност, могат да станат нерешителни и плахи, страхувайки се да отстоят своите права.
Детството и играта (инициатива срещу вина-4-6г.) – период на изграждане на връзките с другите през който инициативата, активността става по-богата и особено значение придобива играта. Това е възрастта, в която детето започва да осъзнава, че другите също отчитат неговата позиция и че неговия живот има някаква жизнена перспектива.Утвърждаването на чувството за инициатива над чувството за вина до гол.степен зависи от това как родителите се отнасят към волята на детето. Детето, което е поощрявано за своята самостоятелност, ще чувства поддръжка за своята инициатива, необходима за разгръщане на любопитството и творчеството. През този период детето започва да се идентифицира с другите, които са значими за него.
Училищна възраст и идентификацията на задачите (трудолюбие срещу непълноценност-6-12г.) – през този период детето разполага с вътрешен стремеж към учене и постигане на успех. Импулсите свързани с играта и фантазията, се сублимират в конкретни начинания, които ще му осигурят признание.Овладяването на дейностите поражда у детето чуството за трудолюбие.На този етап детето е погълнато от стремежа да узнае всичко, да разбере как възникват нещата. Кризата тук е свързана с възникването на чувството за малоценност и отчуждаване от себе си.Ако детето изпитва съмнение в своите способности или мястото , което заема сред връстниците си, то може да се отчае и да загуби желание за учене. Като резултат –детето може да загуби способността за ефективно реализиране в съществуващия свят.
Пубертет (Его-идентичност срещу ролево объркване, смущения в идентичността-12-13-19-20г.) – периодът в който детето не е вече дете, но не е и още възрастен.Основно значение за Его-идентичността има конфликтът между изграждащата се идентичност и смущенията в нея. В определението за идентичност Ериксън обръща внимание на няколко неща:
- детето трябва да може да покаже без притеснение истинската си същност или своя Аз;
- то трябва да бъде уверено, че е прието от значимите за него други;
- да почувства приемането му от връстниците в междуличностното взаимодействие.
Независимо че идентичността започва да се изгражда от началото на жизнения цикъл при юношата това изграждане е силно зависимо от социалните групи, с които се идентифицира. Също така прекалено силната идентификация с определени популярни герои може да ограничи развиващата се идентичност. Неспособността на юношите да достигнат до идентичност води до това, което Ериксън нарича „криза на идентичността”.Тази криза се изразява в невъзможността на детето да открие своята бъдеща предопределеност, да се ориентира в избора на бъдеща дейност, което се преживява в чувство на безполезност и безцелност. Разрешаването на кризата създава у юношата качеството „вярност” . С този термин Ериксън обозначава способността на детето да поддържа своите ценности независимо от неизбежните противоречия.
Преминавайки през тези пет стадия от жизненото развитие и разрешавайки кризите с които е съпроводен всеки един от стадиите-всеки индивид по различен начин и в различна степен трябва да достигне своята зрялост, която според Ериксън се изразява в професионална самопредопределеност(избора на професия) и Его-идентичност (развитие на Аза,отношенията с другите, избор на партньор за съвместен живот,….)
Самоосъществяването на личността и себеактуализацията е свързана основно с професионалната дейност на индивида в чиято основа лежи мотивацията на човека, на която Абрахам Маслоу обръща сериозно внимание в своята теория с която поставя началото на хуманистичната психология. Според него човек е мотивиран да постигне лични цели и това предава значение и осмисленост на живота му. Той е „желаещо същество”, което рядко достига състояние на удовлетворение, винаги когато една потребност е задоволена на нейно място се появява друга , която насочва усилията и вниманието му.
В основата на мотивацията на личността според него стоят потребностите, които са организирани в йерархическа система-графично представяна като пирамида, състояща се от пет пласта:
Диаграма на иерархична система на потребностите на човека по Ебрахам Маслоу.
Основен принцип в схемата на Маслоу е потребностите на предходните по-ниски равнища да бъдат задоволени , за да се появи мотивация за задоволяване на потребност от по-горно равнище. Маслоу допуска изключения в този принцип-при творчески надарени хора, при силно мотивирани за развитие и пр. Според него творческите личности могат да творят независимо от социалното си положение и затруднения. Също така хора със силно изразена ценностна система и идеали не престават да ги отстояват дори най-ниско разположените им потребности да са незадоволени. Също така е възможно някои да създадат своя собствена йерархия на потребности в зависимост от особеностите на характера. И така се оказва, че йерархичната система от потребности е обща за всички, но при всеки човек тя може да се проявява по индивидуален начин.
Друг принцип, който представлява част от неговата теория е, че ако поради стечение на обстоятелствата не се удовлетворяват потребности от предходния, по-нисък пласт, човек ограничава задоволяването на потребности от по-високо равнище и съсредоточава усилията си върху по-ниското , за да възстанови задоволяването на съответните потребности. Примерно, ако човек се е издигнал до равнище себеактуализация , но загубва работата си и остава дълго време без доходи, т.е нарушено е задоволяването на потребностите от второ равнище, задоволяването на потребности свързани със себеактуализацията силно се ограничава.Усилията се съсредоточават върху задоволяване на потребностите от второ равнище и чак след като то трайно се възстанови, може да се върне към потребностите от следващите равнища. Разбира се не е необходимо 100% задоволяване на едно равнище , за да се мине към следващото.
Така се оказва, че с професионалната дейност, която се явява база или основа за задоволяване на потребностите от което и да е равнище са свързани много от очакванията, мечтите и надеждите на личността. С завършване на образование и започване на професионална изява индивида на база на натрупания опит решава за себе си, коя дейност му харесва и му носи удовлетворение. Като потготовката започва още от учебните заведения-средни или висши в които има центрове за професионално oриентиране, които би трябвало да ориентират индивида в професионално oтношение и да го насочат към желаната специалност, която иска да изучава- на база на опита, знания, умения,способности,интереси. Много е важно личността да бъде правилно ориентирана към желаната специалност и по време на своя професионален живот да извършва дейността за която има съответните компетенции, знания, умения и интереси, за да може трудовата дейност да му носи удоволствие и удовлетворение. Ако се вземе под внимание, че по-голямата част от живота си човек прекарва на работното място-трудейки се, то трябва да се има предвид, че ако професията му не го удовлетворява и не му носи съответното удоволствие това води личността до много разочарования, нежелание за работа и последващо развитие …. Това може да бъде една от причините за криза в периода на средната зрялост съпроводена с неудовлетворение от трудовата дейност, нежелание да се ходи на работа и т.н. Много често това води до едно повишение на нивото на тревожност и последваща депресия.
Обикновено влизайки в периода на зрелостта личността прави своя избор между трудовата дейност и семейството, рядко и почти невъзможно е да насочи своето внимание и към двете в еднаква степен. В повечето случаи се срещат двете крайности максимална отдаденост на професията или максимална отдаденост на семейството, както и междинния вариант-непълноценност и в двете. Трудно е съчетаването на двете едновременно,обикновено удовлетворението при едни идва от професията, при др. от семейството. Рядко са личностите достигнали такова ниво на развитие на Его-идентичност и имайки късмета да срещнат подходящия за тях партньор в живота за да се постигнат златната среда в двете насоки. Обикновено едното е за сметка на другото. Компенсира се с работата или със семейството. Като не върви едното компенсираш с другото и обратното. Всеки си определя сам за себе си кое е на първо място за него-работата или семейството. Избора се определя от знанията, уменията ,интересите и желанията на индивида,социалния статус, професия на родителите,чертите на личността, самооценката, образование, престижност на дадена професия,конкретната социална ситуация с нейните възможности, като голямо значение оказват и развитието на неговата Его-идентичност, преминаването през тези стадии , семейната среда, ценностна с-ма и опита.
Понякога както се разбра дейността, която не ни удовлетворява може да се превърне в повинност, в източник на угнетеност, но загубата на дейността и професионалната реализация се преживява още по-трудно и мъчително и води до:
- загуба на чувство за сигурност;
- страх от финансово сриване;
- несигурност относно възможността да се задоволят базовите потребности;
- самообвинения, чувство за малоценност;
- загуба на идентичност;
- страх от загуба на уважение от другите;
- промяна на отношенията с близките;
- преосмисляне на способностите и възможностите за промяна на работа, за започване на нова работа, как това ще се отрази върху самоуважението и само реализирането;
- паника, разочарование , недоверие.
Терапия за Душата