Зрелост и кризи в зрелостта IV

 

Механизмите за справяне на личността могат най-общо да се подразделят на:

• адаптивни –  въвличане на социалното обкръжение, мобилизиране на близки и роднини, търсене на помощ от професионалисти;
• неадаптивни – оттегляне, изолация, депресия, злоупотреба с психоактивни вещества, различни прояви на регрес, вкл. позиция на силна зависимост от други, предизвикателно поведение или директна агресия, дезориентация и др.

Освен като опасно състояние, кризата може да се разглежда и като състояние, което води до повишаване на потенциала за справяне. Някои автори  (Thomas) определят кризата като “катализатор на личностното и социално развитие, който руши старите навици, предизвиква нови реакции и става решаващ фактор за нови насоки на развитие”. Промяната, която предизвиква, може да доведе по-нататък до засилване на индивидуалните адаптивни възможности и следователно като цяло да повиши нивото на психично здраве. Нерядко единственият начин чрез който може да се внесе здравословна промяна в една система (например в една система от отношения или в система от вярвания, възгледи и ценности) е чрез провокиране на криза. Така можем да концептуализираме спонтанно възникващите кризи като естествен механизъм за осигуряване на развитие.

 Това разбиране за кризата произтича от философското разглеждане на кризата като мотивиращо предизвикателство. Т. например китайският йероглиф за криза е съставен от два знака, единият от които означава риск (опасност), а другият – възможност. По този начин понятието за криза съдържа в себе си две взаимосвързани значения – опасност и възможност. В западната философска мисъл дуалистичната природа на кризата се коментира от Ницше. На него принадлежи фразата: “Всяко нещо, което не ме убива, ме прави по-силен”. Така както всяка криза носи със себе си опасност от разрушаване на организма или преминаване на по-ниско ниво на функциониране на системата, така всяка криза носи със себе си и потенциал за израстване и развитие . В състояние на криза всички ресурси [цялата психична енергия], които са на разположение на индивида, са насочени към една-единствена цел – разрешаване на проблема и намаляване на свързаната с него болка и страдание. Всеки път, когато човек – самостоятелно или с подкрепа от други хора, успее да преодолее кризата, научава не само как да се справи с кризата, но също така открива начини за предвиждането й и така намира пътища за избягването й в бъдеще. В този смисъл всяко успешно справяне с криза представлява действие с профилактичен заряд по отношение на нови кризи.

  В индивидуалната психология на развитието кризите се разглеждат като краткосрочен, не патологичен (т.е., не явяващ се проява на заболяване) отговор на сериозен стрес, какъвто представлява всеки период на преход в живота на индивида, семейството или групата, повратна точка в живота на хората, която може да бъде видяна като предизвикателство или като заплаха, да предложи нови възможности или да изложи на риск, да донесе печалба или загуба, или пък и двете едновременно.

Видовете кризи както разбрахме от по-горе написаното могат да се разделят:

а. Кризи на развитието (нормативни, предписани кризи): това са преходи между различни етапи на живота, през които минаваме всички. Тези преходи са кризи, защото могат да включват периоди на значителен и продължителен стрес, особено ако няма достатъчно напътстване и подкрепа за да се предотврати блокирането в определена точка на прехода. Кризите от този тип могат да бъдат наречени нормативни, защото до голяма степен социалните норми и ролите, приписвани на определени възрасти, определят необходимостта от промяна и свързания с тази промяна стрес. Тези периоди на сериозен преход често са белязани от “ритуали на прехода” в ясно дефинирани моменти (например, раждане, навършване на пълнолетие, завършване на училище, сключване на брак, пенсиониране, остаряване, или умиране).

б. Ситуационни (инцидентни, случайни) кризи: те не са предписани, а настъпват в резултат на определени, обикновено неочаквани събития (като загуба на работа, загуба на доходи и/или жилище, нещастен инцидент, кражба, загуби поради смърт или развод).

Преципитиращи събития

Началото на всяка криза е свързано с преципитиращо (отключващо) събитие. Преципитиращото събитие представлява промяна в обичайния ритъм на живот с измерения, надхвърлящи способността на индивида да се приспособи по обичайния за него начин. Кризата настъпва, когато предизвикващо сериозен стрес житейско събитие надхвърля способността на индивида да се справя ефективно с преценените като предизвикателство или заплаха събития. Без наличие на такова събитие (въображаемо или реално) не можем да говорим за криза. Преципитиращите събития винаги представляват сериозна заплаха за сигурността и физическото оцеляване на индивида или на любими хора, или внезапна и заплашваща промяна в социалната позиция и/или обкръжение на индивида.

Примери за преципитиращи събития:

• природни бедствия (земетресения, горски пожари, наводнения);
• нещастни случаи (автомобилна катастрофа, промишлени и други катастрофи,  пожар в дома и др.)
• терористични актове;
• военни действия;
• актове на насилие (изнасилване, побой, измъчване);
• невъзвратима загуба на близки хора (смърт, раздяла, емигриране);
• наличие или възможност за наличие на неизлечима болест (карцином);
• уволнение;
• ограбване и др.

Общото между тези събития, че те носят заплаха за физическия, личностовия или социалния интегритет на индивида. Важен е смисълът на събитието за индивида, а не значението, което му придават околните. Трябва да се отбележи, че дори присъствието на подобни събития в ролята на свидетел на случващото се, може да предизвика криза, ако наблюдаващият го съотнесе към себе си. Понякога само наличието на голяма вероятност за случването на подобни събития може да изиграе ролята на преципитиращ фактор.

Основни етапи в протичането на кризата

Всяка криза преминава през две основни фази:

1. Начална фаза. Поради настъпването на преципитиращото събитие (или кризисния стимул) относително стабилното и устойчиво равновесно състояние е нарушено. Появява се интензивна емоционална реакция (напр. тревожност), съпроводена с когнитивни (напр. невъзможност за концентрация, „блокиране“ на мисленето), поведенчески (напрежение, възбуда или вцепененост, дезорганизирано поведение) и вегетативни (напр. сърцебиене, задух, разтреперване и др.) симптоми.

2. Фаза на генериране на [проблем-центрирани] решения за справяне (адаптивни или дезадаптивни) – мобилизиране на възстановителните/защитните механизми. В рамките на 24 часа до 2 седмици индивида мобилизира своите обичайни вътрешни и външни ресурси – “защитни” механизми и стратегии за справяне. Първоначално на преден план излизат обичайните механизми за разрешаване на проблема. Този етап е критичен, тъй като при провал на тези първи усилия за справяне с кризисната ситуация нивото на напрежение често се покачва. Човек се чувства тревожен, объркан и неефективен, преживява провал. Следват поредица неуспешни опити за справяне с проблема. Негативните преживявания могат да се засилят до усещане за полудяване, за хаос, за тежка безпомощност и пълна загуба на контрола над себе си и други, когнитивни по същество, симптоми. Високата степен на тревожност може да доведе до висока степен на дезорганизация. Част от трудността идва от това, че човек се мъчи да решава проблема отново и отново по старите, неефективни в новата ситуация начини, които не променя, а прилага ригидно. Или използва стереотипни решения, които вече са доказали ниската си ефективност в други ситуации. Изследвания сочат, че по време на тази фаза хората в криза са податливи на интрапсихични промени. Например, нараства склонността им към зависимост, нараства и потребността им да отреагират преживяванията си. Когато възбудата и напрежението са на своя връх и заинтересоваността от съвети или предложения е максимално повишена се мобилизират се както вътрешните, така и външните ресурси. Обикновено на този етап хората в криза предприемат опити за използване на нестандартни начини за преодоляване на кризата.

Възможните изходи от кризата са следните:

• Разрешаване на кризата. Индивидът се приспособява към новите обстоятелства. Стабилността и устойчивостта са възстановени на нивото, предшестващото кризата или дори по-високо ниво (възможно е разрешаването на кризата и чрез предефиниране на кризисната ситуация по типа на “гроздето е кисело” от баснята за лисицата и гроздето).
• Дезадаптивни решения: повърхностно „заравяне“ и последващо активиране на кризисните преживявания (рецидивиране) или изява на повтарящи се медицински симптоми (соматизация и “бягство” в болестта).
• Сериозна дезорганизация. Ако не бъде постигнато разрешение на кризисната ситуация, по начин, който е приемлив и достъпен за индивида, следва състояние на психическа дезорганизация. Невъзможността индивидът да се справи с кризата, може да доведе до по-ниско ниво на функциониране, съпроводено с изява и хронифициране на евентуални заболявания (психосоматични заболявания), отклонения в личностовото развитие, функционален когнитивен дефицит, поведенчески нарушения и др. Кризисното състояние може да се развие и до психотичен епизод или афективни разстройства (психотична декомпенсация), особено ако индивидът има предразположеност.

При идентифициране на фазите на криза е важно да се разгледат внимателно и балансиращите фактори: възприемането на събитието от индивида, ситуационната подкрепа и механизмите за справяне.

Кризата винаги се съпровожда със симптоми, които затрудняват адекватното взимане на решение и структурирането на време и пространство, водят до хаотичност в действията, неефективност, безнадеждност и др. Тези симптоми са от различни модалности:

• Емоционални: гняв, страх, вина, тъга, потиснатост, загуба на интерес, натрапливо, неочаквано и внезапно връхлитащи спомени (flash back); повишено напрежение, объркване, чувство за безпомощност; отклонения в себе-оценката; при екстремални ситуации може да се появят и психотични епизоди;
• Телесни: виене на свят, прималяване, подкосяване в колената, пребледняване, сърцебиене и палпитации, гадене, изтръпване, топли студени вълни, изпотяване, разтреперване и др.;
• Поведенчески: агресивни избухвания, социална изолация, нарушен сън, злоупотреба с медикаменти, прехранване;
• Когнитивни: човек не знае как да разсъждава върху проблема, как да оцени реалността, как да формулира възможностите за решаване на проблема;  трудност за подреждане и поставяне на приоритет при решаване на задачи в ежедневието, когнитивни изкривявания – “има нещо дефектно в мен и затова се случиха тези неща в живота ми”.
• Други: липса на апетит, безсъние

 Ето защо много често се налага и намесата на специалисти, когато индивида няма достатъчно ресурси да се справи сам и ли с помощта на своите близки, или просто силата на стресовия стимул е много силна и  води до нарушение на нормалната адаптивна реакция на организма, който изпада в състояние на дистрес(емоционална дезадаптация). Всичко това води до намаляване на съпротивителните сили на организма и последващи различни нарушения, засягащи различните органи и с-ми в човешкия организъм, които трябва да бъдат диагностицирани навреме и лекувани,  преди да доведат до усложнения и последваща инвалидизация на индивида. Една брънка от веригата на здравната ни система, която е пропусната –именно психолозите и тяхната трудова дейност,стимулирането на която може да доведе до намаляване на заболеваемостта сред населението, ако много от психосоматичните заболявания бъдат открити навреме и пациентите бъдат насочени към правилните специалисти-психолози и психиатри.

 

Терапия за Душата